Разривът в българо-византийските отношения настъпва през пролетта на 967 г., когато българските пратеници отиват в Константинопол, за да получат годишния данък от империята. Пристигането им съвпада с триумфа на император Никифор Фока (963-969) по случай победата му над арабите в Киликия и превземането на гр. Тарс. Императорът прогонва най-позорно българските пратеници и така нарушава продължилия 40 години мир. Той предприема демонстративен поход в Тракия, но не се решава да премине на север от Стара планина. Наскоро след това изпраща писмо до българския цар с предложение за помирение, но Петър, който вече разчита на съюза си с унгарците, го отхвърля. Империята пуска в ход дипломацията си и търси съюзник срещу българите. Тя се обръща към киевския княз Светослав, който заплашва византийските територии в Крим. В края на 967 г. с цената на много злато и подаръци Византия склонява Светослав да нападне българските земи от североизток. В началото на лятото на 968 г. княз Светослав нахлува в българските земи с 60 000 души, без наемниците. Цар Петър разбира за руското нашествие едва след като започват грабежи в българските територии. Русите успяват да превземат около 80 крепости по Дунава. В края на лятото на 968 г. Светослав е принуден да се оттегли от България, защото руската столицата Киев е обсадена от печенегите. През зимата на 968 г. в българската столица Велики Преслав неочаквано пристига пратеничество на император Никифор Фока. Той носи на цар Петър предложение за помирение. Мирът трябва да се скрепи с брака на български принцеси със синовете на починалия вече император Роман ІІ Василий и Константин. Българският владетел приема предложението. През лятото на 969 г. Светослав отново нахлува в българските територии. Пред нарастващата опасност цар Петър получава апоплектичен удар. Той се оттегля в манастир и умира на 30 януари 969 г. Заради благочестивия си живот, усилията му да осигури продължителен мир на народа си и покровителството на манастирите той е канонизиран от Българската православна църква за светец. От Константинопол се връщат двамата синове на цар Петър. По-големият от тях заема престола под името Борис II. Възцаряването на Борис II съвпада със засилването на темповете на руското настъпление в северните български територии. Русите завладяват Дръстър и Велики Преслав. Цар Борис ІІ и брат му Роман стават руски пленници. Под заплахата от силен византийски удар Светослав “се споразумява с българите”, вика на помощ печенеги и унгарци и превзема Пловдив. Той избива 20 000 жители на града по особено мъчителен начин, като ги набива на кол. По времето, когато падат Велики Преслав и Пловдив, югозападните български земи минават под властта на управителя на Средецката област – комит Никола и неговите четирима синове Мойсей, Давид, Арон и Самуил. Византийските автори ги наричат още и „комитопули”. През август 971 г. Йоан Цимисхи на специална церемония сваля от Борис ІІ знаците на царската власт и отслужва благодарствен молебен в “Св. София”. Като дар на Бога той поднася на църквата една от короните на българските царе. Най – големият от братята Комитопули - Давид поема управлението и защитата на южните български територии с център Преспа, Мойсей – югозападните територии с център Струмица, Арон заема Средец, а Самуил – Видин. За да осигурят защитата на свободните територии на българското царство, братята се опитват да потърсят външна помощ. През 973 г. те изпращат в Кведлинбург при германския император Отон I пратеничество, а малко по-късно се опитват да установят съюз и с унгарците. Основната им цел е отвоюваното на завладените български земи.  Според византийски автори през 973 г. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Арон, който вероятно е провизантийски настроен или е конкурент на брат си за властта над българите, е заловен на 14 юни 987 г. в местността Разметаница. Самуил нарежда брат му да бъде убит заедно с цялото му семейство. Оставя жив само сина на Арон - Иван Владислав. В периода 977-983 г. Самуил предприема мащабно настъпление в Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, без да срещне сериозна съпротива. Самуил успява да укрепи властта си и в Южна Тракия, цяла Мизия и Отвъддунавска България. Самуил пренася мощите на Св. Ахил от гр. Лариса (Тесалия) в Преспа, където ги полага в новопостроена църква на името на светеца. На границата Борис II погрешка е убит от стражата, а Роман стига до Видин при Самуил и е провъзгласен за български цар. Той е скопен в Константинопол и тъй като не може да има наследници, оставя военните и държавните дела изцяло в ръцете на Самуил. През 986 г. император Василий II се насочва към България. Той преминава Ихтиманския проход и обсажда Средец. Обсадата продължава 20 дни, но завършва безуспешно и императорът потегля обратно. На 17 август 986 г. българите му устройват засада в местността Траянови врата в Ихтиманския проход и му нанасят голямо поражение, при което почти цялата конница и голяма част от пехотата са унищожени. В периода 987-989 г. българските войски достигат почти до Солун, а на запад превземат Драчката област. В едно от сраженията Василий II пленява българския цар Роман и го хвърля в тъмница. Войната продължава до 995 г. с променлив успех. През 997 г. цар Роман умира в затвора и с неговата смърт се прекратява управляващата в продължение на две столетия българска династия, чийто основоположник е хан Крум. Самуил, който вероятно има близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар. Той премества столицата от Преспа в Охрид. Новият владетел се нуждае от международно признание на царското си достойнство. Да получи такова от Константинопол, е невъзможно. Тогава той се обръща към Рим. Ако се вярва на писмото на цар Калоян от 1202 г. до папа Инокентий III, цар Самуил получава желаното признание. Същата 997 година българските войски преминават през Тесалия, нахлуват в Беотия и Атика, стигат до Коринтския провлак и проникват в Пелопонес, като опустошават всичко по пътя си. Василий ІІ изпраща срещу българската войска пълководеца Никифор Уран. В сражението при р. Сперхей българите са разбити. Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени, но успяват да се спасят. На следната 998 г. цар Самуил предприема голяма кампания в Далмация. Владетелят на Дукля и Зета Иван Владимир е заточен в Преспа. Между 998-1000 г. цар Самуил сключва съюз с Унгария. Той е скрепен с династичен брак между неговия син Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза. През 1003 г. цар Самуил е разбит при р. Вардар и византийците успяват да завладеят Скопие. Решаващо се оказва сражението при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Битката между двете войски е на 29 юли 1014 г. Тя завършва с пълна победа на ромеите. Василий II заповядва пленените 15 000 български войници да бъдат ослепени, като на всеки сто души оставя по един с едно око, за да ги води в българските земи. Заради проявената жестокост този византийски император влиза в историята с прозвището “българоубиец”. При вида на ослепените си воини цар Самуил получава удар и умира на 6 октомври 1014 г. Гаврил Радомир унаследява царската власт, полага максимални усилия да защити българските земи. Въпреки това византийците стигат до Битоля и изгарят дворците на българския цар. Българският цар прави предложение за мир, но Василий II го отхвърля и се насочва към Мъгленската област. Византия организира заговор срещу българския владетел. По време на лов Гаврил Радомир е убит от своя братовчед Иван Владислав, който се провъзгласява за български цар и изпраща писмо до Василий II в знак на покорство. Василий ІІ се възползва и превзема Охрид без особена съпротива. Иван Владислав премества българската столица в Битоля и възобновява нейната крепост. През пролетта на 1018 г. цар Иван Владислав обсажда Драч. Тук в разгара на битката, докато се сражават в личен двубой с патриция Никита Пигонит на коне, цар Иван Владислав е смъртно ранен в корема от двама византийски пехотинци. Обсадата на града е прекратена. Гибелта на българския цар демобилизира окончателно по-голямата част от управляващия български елит. Така през 1018 г. България изчезва от политическата карта на Европа и остава под византийско владичество до 1185 г., когато братята Асен и Петър поставят началото на мощно движение за възстановяване на българската държавност.